Веселин Ранков намира гласа си, докато върви мислено из бомбичките прах, които бухват между пръстите на крачетата по пътищата на Добруджа. И оттогава за много от нас е разказвачът. В приказките, в радиопиесите, в аудиокнигите, в образите, в които въплъщава живот не сцената и на екрана.
"Така се открива гласът – може би трябва да има преподавател, може би трябва да осъзнаеш какво притежаваш, може би трябва да си прочел малко повече книги, за да потънеш в света на автора, да го превърнеш в свои и да го разкажеш на околните с този глас", казва актьорът в "Кино с думи".
Той има над 60 роли в театъра, киното и телевизията. Играе в сериалите "Дунав мост", "Клиника на третия етаж", "Забранена любов", "Откраднат живот", "Етажна собственост", "Дървото на живота", "Столичани в повече". Във филмите "Райската стая", "Дилъри на смъртта", "Сбогом, мамо", "Китайската съпруга", "Откраднати очи", "Балканизатор", "Голямата игра" – всичките чужди копродукции. Последният български филм, в който го гледахме, е дебютът на Яна Лекарска в киното – "Защото обичам лошото време". За театралните му роли е трудно да бъдат изброени, списъкът на филмите, които озвучава, също е дълъг. Роуан Аткинсън, Робин Уилямс, Били Кристъл, Джо Пеши, Еди Мърфи, Мартин Лоурънс, неведнъж са звучали със същия този глас, за който стана дума. Героите Уили Танер от "Алф" и Рене от "Ало, ало!" също.
Актьорът, който мислел да става хирург и дори влиза в Медицинската академия, но в крайна сметка завършва Театралната, е актьор, от когото мнозина са се учили. Веселин Ранков носи титлата доцент и преподава в НАТФИЗ, преди всичко занаят.
"Преподаването е споделяне на един опит с едни хора, с които трябва да си изключително убеден, че само след няколко години ще работиш на сцената. На мен не ми се работи със слаби актьори, работи ми се с добри артисти. Да има сериозни взаимоотношение, да забравим всичко онова, което е извън сцената – не е възможно, разбира се, това е само пожелание – и да заживеем в онзи измислен свят, който ни прави по-различни. Може би артистът става актьор именно с това желание и с този стремеж – да бъде различен, да живее някъде другаде, в нещо друго. По този начин да направи живота си много, много по-дълъг, защото обикновеният човек живее един живот, а пък актьорите живеят много животи", обяснява Веселин Ранков.
Той е на мнение, че щастливият човек е успелият човек:
"Ние винаги търсим онова, което ще ни достави удоволствие – радостта, близостта. Това не е лъжа, това е просто твърдо, сериозно желание да притежаваш някого, като му дадеш себе си – казва актьорът. – Ние живеем в отсечки и много се надяваме, че ще оставим нещо в следващата права, която кой знае къде се крие там – в бъдещето, в далечината, в безкрая."
Според него и журналистите, и артистите са крадци:
"Ние крадем души и започваме да приличаме на тях. Преживяваме съответните животи за малко и бързаме да се върнем отново в нашия си живот, защото той пък е свързан с едни други неща, които човек трябва да изпълни – има задължения, които общо взето не са чак толкова прекрасни или са трудни. Хубавото бягство в нашите професии е това. Същото нещо могат да правят художниците, когато рисуват потъват в багрите, писателите, които споделят: "Ох, трябва да го убия този Иван!. – Ама защо ще го убиваш, ти си авторът, може да не го убиеш. – Трябва, няма как". Те потъваш също в своята история. Сигурно хлебарят, който прави хляб, също раздава живот на хората, които го купуват. Общо взето ние правим чрез работата си нашите бягства по-поносими. По-поносимо е и удоволственото преживяване да се върнеш в обратно, е като че ли да си починеш от онзи свят, който е чуждият. Да се върнеш в малкия затвор, в малкия килер, в който живеем."
Детската игра за Веселин Ранков всъщност е работа, в която детето опознава света. В това е и допирната точка с актьорското майсторство.
"Работата на артиста е да се направи на дете, да отиде да играе и да няма правила, ако можеш Затова сме щастливи. Най-хубавото нещо е, че в крайна сметка от всичките визуални изкуства при нас, сценичните, публиката ни ръкопляска накрая" – твърди Ранков. – Артистът взима себе си, след това онова, което е научил, материала, който му е даден, ако щете и деня, в който живее, и ги омесва. Изведнъж му става много удобно. Тоест приласкаването, дърпането на всичко към себе си е част от играта. Играта е игра и затова е забавна."
Според Веселин Ранков на сцената се изгражда връзка между очите на актьора и очите на публиката. Понякога обаче актьорите се губят в средствата.
"Колкото повече средства има един актьор или човек на изкуството, в един момент той започва да се изчиства от тях и да ги забравя. Тогава вече той започва да прави нещо, което ние правим от първото си появяване не този свят – да поемем въздух и да го издишаме. Ние не мислим как дишаме. Ако започнем да правим и изкуството, както дишаме, ще бъдем прекрасните, големи артисти."
Още за техниките на игра и придърпването на текста към себе си, за любовта, която те кара да бъдеш най-силно себе си и за студентския фестивал "Вия Понтика", който Веселин Ранков организира заедно с брат си в родния Балчик – чуйте в звуковия файл.
